Либия между две епохи – част 5

0 Flares Filament.io 0 Flares ×

Трети ден в Либия и втори работен. Какво криеше той, все още никой не знаеше.

Това беше въпросът, който се въртеше в главата ми от първия миг, в който си отворих очите тази сутрин. Какво ме чакаше днес? Дали пак щях да имам толкова дълга и изтощителна среща с клиента, дали щях да имам възможност да се разходя малко из Триполи или щях да прекарам целия ден да строежа. В арабския свят (до толкова до колкото аз съм имала досег с тях) план, програма и уговорка са непознати думи. Там нещата са такива каквито се случат. Никой не се притеснява и не си блъска главата с излишни въпроси. Те просто знаят, че нямат пълна власт над живота и не си хабят енергията да му се противопоставят. Те просто умеят да се носят по течението и да показват характер, когато най-малко очакваш, но винаги в точния момент.

Разбира се, онази сутрин все още не бях стигнала до тези умозаключения, но бях напълно наясно, че няма как да разбера какво ще правя днес. Единственото, което можех да направя е да се опитам да играя тяхната игра. Просто се оставих на течението. Станах, оправих се и слязох за да закуся. Закуската беше чудесно време, в което можех да наблюдавам хората. Да наблюдавам техните навици, обноски, маниери, дрехи, разделения и обединения. Истинска изследователска закуска. Закусвах сама, така че нямаше кой да ме обезпокоява, нямаше кой да ме разсейва и кой да разбърква моите впечатления и да моделира мнението ми. Сама със своите мисли.

Както очаквах в 9ч дойдоха да ме вземат и потеглихме към обекта. По пътя стана ясно, че инвеститорът днес щял да спи поне до 3ч след обяд, а после може би щял да дойде. Исках да се настроя психически и се чудех колко ли часа щеше да продължи работния ми ден днес. Е, днес имах урок как да се носим по течението. Предварителна настройка няма.

По пътя спираме на един плот-зеленчук да купим малко плодове. Осъзнавайки всички интересни кадри около себе си, в мен все по-силно напира желанието да снимам на публични места. До такава степен, че вече не ме интересуват много техните закони. Моята европейска глава не може да разбере защо е забранено снимането на обществени места. Какво лошо има? Вече дори съм склонна да извадя фотоапарата със същата ловкост, с която те вадят оръжие и със същата тази ловкост да направя няколко бързи кадъра. Нещо в мен дърпа един предупредителен конец и ми казва, че може би има и по-мирен начин. Обръщам се към двамата българи, които са с мен и с детска поглед, който не търпи отказ, ги питам дали не може все пак да направя една-две снимчици. След тежка въздишка, попитаха хората наоколо и получих заветното ДА. Душата ми пляска с ръце от щастие. Вадя фотоапарата и първата ми снимка на обществено място вече е факт. За уточнение, всички снимки в предходните части на пътеписа са правени в някой от следващите дни.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Наблюдавате дърводелския цех от другата страна улицата. А това по-долу е плод-зеленчукът:

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Всички плодове и зеленчуци са внимателно подредени.

Един младеж поиска да го снимам. Е, снимах го. Снимах и чушките му. Подрежда ги една по една.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Зад него може да видите прочутите кървави портокали. Според някой хора кървавите портокали и червените портокали са различни сортове. Според други са един и същ. Ние си взехме от тях и мога да кажа, че вкусът им няма нищо общо с червените портокали от магазините в България.

Разбира се цялата сценка предизвика интереса на всички наоколо. Всички взеха да любопитстват коя съм, от къде съм, какво правя там, какво мисля за Либия, харесва ли ми Триполи, ще ходя ли извън него, колко време ще остана и пр. След пазара и кратката фотосесия обратно в колата и към обекта.

Не след дълго съм там и се захващам за работа. Безкрайното мерене, снимки, записки и пр. беше в ход.

В един момент взе да ми писва, но нямаше какво да направя. Надявах се, че поне за обяд ще ме заведат някъде другаде и малко ще се разнообразя. Уви, не! Обядът ми беше храна от Макдоналдс и плодове. Забележете, имат Макдоналдс! Прочутите американски марки като Кока Кола, Макдоналдс и др. се бяха настанили учудващо бързо на пазара в Либия. По времето на Кадафи, те не са присъствали там, но едва няколко месеца след смъртта му и преди още да има нова легитимна власт, те бяха завзели учудващо голям дял. Находчивостта им и бързата организация е впечатляваща. Браво на тях, а сега да се върнем на обяда. Всъщност до идеята за Макдоналдс се стигна, след като аз споделих, че не ям люто. Там всичката им храна е люта и да ми донесат храна, която не е, е истинско предизвикателство за тях. Либийците ми обясняват, че единствено сандвичите на Макдоналдс не са, а българите ми обясняват, че и те са люти, но най-малко. Просто няма как да ми осигурят нормална храна. Е, съгласявам се. Сандвичите на Макдоналдс са еднакви в цял свят или поне така си мислех. Яла съм ги както в България, така и в Грац. Разлика няма, така че не разбирам цялата тази суматоха. Не след дълго храната е при мен. Посягам към сандвичите, отхапвам и …. О, не, сандвичът ми е лют. Оглеждам съболезнователните погледи на хората около мен и осъзнавам, че това е положението. Друга храна няма. Aз се замислям дали не е по-добре да прекарам 1 ден само на плодове. Страхувах се, че може да се окаже, че цяла седмица трябва да прекарам само на тях, така че решавам да се жертвам и да изям един от сандвичите, а  остатъка от деня да наблегна на плодовете.

Вече не си спомням дали собственикът на къщата се появи до края на деня или не. В общи линии денят беше скучен – от хотела на обекта и от обекта обратно в хотела, но истинската работа вече беше в пълния си вихър. В мен дори се прокрадна леко притеснение дали мога да се справя с целия обем за 8 дни. Дали щеше да ми стигне времето? А вариант да се проваля не съществуваше. Трябваше да се справя.

Как ще се справя? Ще ми стигне ли времето? Всички дни ли ще ми минат така вяло? Ще издържа ли психически или е въпрос на време да рухна? А един плах глас в мен шептеше „Искам да се разходя из Триполи, искам да разгледам Триполи, искам да видя истинското лице на Либия.“

Тази вечер заспивам озадачена, объркана и леко притеснена. Имаше ли капка надежда за мен или това беше единствено изпитание за моето търпение?

Следва продължение …

А как започна всичко, виж тук.

0 Flares Facebook 0 Google+ 0 Twitter 0 Buffer 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.

Предишна публикация:
мантра за успех 2
Моята мантра за успех

Когато бях малка имах в главата си един бърз наръчник за справяне с трудни ситуации и мотивация. Това беше нещо...

Затвори