Либия между две епохи – част 2

0 Flares Filament.io 0 Flares ×

И тук вече започна голямото приключение.

Първото нещо, което видях при кацането беше един изоставен строеж. Да, строеж. Да, изоставен. Летището в Триполи представляваше точно това – изоставен строеж.

летище Триполи, Либия

летище Триполи, Либия - 2

По-късно разбрах, че е строено от българи преди 1989г и е изоставено, когато идва демокрацията в България, а от Либия се изтеглят много работници и фирми. В интерес на истината, летището от другата страна имаше завършен вид. Предварително не се бях сетила да проверя как изглежда то. Бях търсила снимки от Триполи, но по онова време имаше едва около 2-3. По времето на Кадафи снимането на публични места е било строго забранено и ако някой иска да снима, му е трябвало специално разрешение.

Както вече споменах, когато кацна самолета единственото, което се виждаше беше изоставения строеж, а от другата страна едно безкрайно, пусто и изгоряло поле. Това беше първият миг, в който аз изпитах страх, а паниката бързо ме завладява. Дадох си сметка, че връщане назад няма. Мислех си: „Господи, къде попаднах? Господи, наистина ли го направих?“. Вече бях на ясно, че играта, в която съм се забъркала е повече от сериозна и не на последно място, че аз може повече никога да не се върна. Краката ми омаляха и чувствах, че те вече не могат да ме издържат. Искаше ми се да отида при пилота и да му кажа: „Пали двигателя и тръгвай! Връщай ме обратно!“ Осъзнавайки напълно безпомощното си състояние, правейки бърза равносметка на ситуацията, осъзнавах че няма какво да направя. Единственото, което мога е да запазя спокойствие, и да се моля някой да бди за мен и да ме пази. Това щеше да е истински тест за моето търпение, защото това беше най-слабото ми качество, но единственото, което можеше да ме спаси. Само 8 дни, само 8 дни трябваше да издържа. Така се опитвах да се успокоя. С такива мисли в главата поех по ръкава на самолета към летището. Нямаше никакви табели, нито на арабски, нито на английски, които да упътват за посоката, по която трябва да вървим. Всички останали пътници знаеха къде са, и на къде отиват и всички вървяха в различни посоки. Кого ли трябваше да последваме ние? Веднага щом възникнеше този въпрос, се намираше някой, който да ни посочи пътя, при това без да попитаме. Там полицаи или персонал, които да обслужва летището няма. Поне така изглеждаше, защото всички бяха цивилни. Ориентирахме се в обстановката и вече се намираме в залата за пристигащи.

Как да ви обясня ситуацията вътре? Една голяма зала, пълен хаос, бедност и мъже. Вътре имаше няколко опашки. Естествено нямахме никаква идея на коя опашка трябва да се наредим, така че просто се наредихме на една произволна. Дойде и моят ред. Подавам си документите и … шок! За първи път в живота си разбрах какво означава думата „в ступор“. До този момент за мен това беше само дума от речника. Никога не бях изпадала в такова състояние и това беше абсолютно непозната емоция за мен. Човекът започна да ми говори нещо. Нищо не разбирах. Той пак се опитваше да разговаря с мен, но никой нямаше насреща. Аз бях в пълен ступор. Не различавах на какъв език ми говори. На арабски ли ми говореше? На английски ли ми говореше? В главата ми настана едно маене, чудене … Виждах, че господинът вече е доста изнервен. Единственото, което чувах беше „immigration office! immigration office!“ Това беше като някаква мантра. Оглеждах се наоколо и се опитвах да разбера какво точно се опитва да ми обясни. С очи се опитвах да намеря нещо, което да ми подскаже. Дали ще е табелка с надпис immigration office или нещо друго… Нямах никаква идея какво се случва и какво трябва да направя. Господинът нервно излезе, или по-скоро стана от бюрото си, направи няколко крачки и ми посочи една тълпа мъже. Е, явно трябваше да отида там.  Тук се разделям с моят спътник, защото той пътува с друг тип документи и аз продължавам напред напълно сама. Тотално объркана и озъдачена пристъпвам плахо към тълпата. Насред тях виждам, че има едно малко прозорче. Табелки или каквито и да било други знаци нямаше, но  силно се надявах, че това е immigration office-ът. Подавам си паспорта и документа с писмото на арабски, а мъжът от вътре ги взе и ги хвърли навътре, без да им обърне никакво внимание. Смутът и паниката отдавна са ме завладяли. Стоя там, и чакам, и чакам, и чакам докато в един миг виждам господинът от вътре да излиза разярен, ама наистина беше много ядосан, ръкомахайки ръце, сочейки към една плочка на пода и крещейки неистово „Мадам! Мадам!“ В този момент духът ми се връща обратно в тялото, оглеждам се бавно и виждам, че аз съм единствената жена на летището и този човек най-вероятно говори на мен. Без да имам никаква идея какво точно иска, пристъпвам към плочката, която ми посочва. Той се успокой, а аз зачаках.  Стоейки си на тази плочка, оглеждах какво се случва.



Imigration office-ът представляваше една заградена мини стая, с паянтови стени. Когато се отваряше и затваряше вратата, цялата стена се клатеше, а аз си мислех, че всеки момент ще падне. Всичко на летището беше в окаяно състояние. Сякаш всичко беше временно, сковано на бързо, уж за малко, но останало за винаги, десетки години. Наблюдавах как върви потокът на хората и забелязах, че явно има някаква невидима линия, която само аз не виждам. От едната страна стояха хората, които още не са си дали документите в паспортната служба, а от другата страна стоят хората, които чакат да им бъдат обработени документите. Аз явно попадах във втората група. Постепенно духът ми се връщаше във форма. Аз се отпуснах и започнах да се разхождам из нашето каре, което беше очертано с невидимите линии, които само те си знаеха от къде минават. Чудех се какво точно чакам. Нямах никаква идея какво трябва да се случи или колко време отнема цялата процедура. Стоях си и си чаках. Наблюдавах и се успокоявах, докато в един миг ме озари мисълта, че е дошъл момента, в който да си вържа шала на главата. Оле! Цялото напрежение около мен изчезна като с магическа пръчка. Всички мъже видимо си отдъхнаха, а аз се почувствах доста по-сигурна. Моят спътник отдавна беше минал паспортен контрол и ме изчакваше в едно друго каре, също така оградено с тези невидими линии. В някакъв момент съзрях, че няма никаква пречка да отида при него и отидох. В този момент към нас се запъти един друг мъж, арабин. Оказа се, че е приятел на спътника ми. Поговорихме си тримата – аз, която си чаках паспорта, моят спътник, който отдавна беше минал паспортния контрол и неговият приятел, които е обикновен либийски гражданин, решил да ни потърси или един от посрещачите ни. На обикновено европейско летище това няма как да се случи. Тук в Европа хората, които не са минали всички проверки, тези, които са ги минали и посрещачите стоят на различни места и никой не може да си помисли да отиде при другите просто така. Но както и да е. Двамата мъже отидоха да ми търсят багажа, а аз се върнах в моето си каре. Вече доста по-спокойна наблюдавах обстановката и си мислех „Сега разбирам, защо България не е страна от третият свят.“ Бях по-убедена от всякога, че България заслужава да се нарече цивилизована страна, страна от модерния свят.

Не след дълго дойде един човек при мен и ме попита:

-Ти ли си от България?

Аз:

-Да – леко изненадана.

Той:

– Ти ли си Лилия Георгиева.

Аз:

-Да.

Той:

– Ти ли си на г-н **********. /името на клиента, по чиято покана пътувам./

Аз:

-Да.



И този човек се вмъкна при имиграционните. След малко ме извикаха и ми казаха да дам 100 динара. Идея си нямах, защо ми искат тези пари, а и както те би трябвало да знаят по-добре от мен, аз няма от къде да притежавам либийски динари, защото обмяната на тяхната валута извън тяхната страна е забранена. Озадачена за пореден път, чудейки се какво се очаква да им отговоря, единият от тях започна да ми обяснява къде да отида. Огледах се около себе си за да потърся някаква идея какво да направя, когато видях спътникът ми и неговия приятел да се връщат. Те бързо ми се притекоха на помощ, поговориха си с човека и му дадоха някакви пари. Той ми даде паспорта и така се запътихме към залата за посрещане. Тук вече си отдъхнах. Осъзнах, че съм престояла там повече от 2ч и благодарих на Вселената, че ми даде тази възможност да се успокоя и да си възвърна адекватността преди да се запозная с моят клиент.

Най-накрая се намираме пред залата за посрещане. Отварят се плъзгащите врати и … нова изненада! Пред погледа ми е само тавана на сградата непосредствено под, който има множество знамена, от новите им знамена, и надписи „Libya is free“.  Под не се вижда. Хора също. Оказа се, че за залата за посрещане трябва да се слезе надолу по стълби, които са малко в страни. Посрещачите нямат директен поглед към врата за излизащите. В последствие разбрах, че този тип постановка е доста характерна за тях. Вратите нямат пряк поглед към помещенията, към който водят. Това е свързано с религиозните им убеждения и смятат за притеснително, ако останалите виждат къде влизаш или от къде излизаш.

В залата за посрещане ни очакваше клиента и един българин, който живее в Либия. Запознаваме се и се отправяме към хотела. На паркинга пред летището бързо установявам, че Либия е държава като всички останали и може би далеч не е толкова страшно колкото си мислех при кацането в самолета. Колите им бяха съвсем нормални, палмите красиви, а слънцето далеч не е толкова жарко, колкото си мислех. Явно вече се бях успокоила и  духът ми отново се чувстваше комфортно в тялото си.

Следва продължение …

А как започна всичко, виж тук.

0 Flares Facebook 0 Google+ 0 Twitter 0 Buffer 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.

Предишна публикация:
Либия, знаме
Либия между две епохи – част 1

Денят на заминаването настъпи. Още с тръгването стана ясно, че това пътуване ще бъде не просто необичайно, а нещо много повече...

Затвори