Либия между две епохи – част 6

0 Flares Filament.io 0 Flares ×

Имаше ли капка надежда за мен или това беше единствено изпитание за моето търпение?

На следващия ден се събуждам стегнала целия си вътрешен свят до последната възможна струна. Първата ми мисъл е да преброя още колко дни ми остават. Отчаянието започва да ме обзема и за това решавам, че може би е по-добре да преброя колко дни са минали. Май тази версия ми харесва повече.

Ставам от леглото с настройката, че това ще е поредният скучен ден и с мисълта, че явно трябва да приема това, защото както е тръгнало така ще го карам и до края. В този момент все още не знаех, че едва сега започва истинското приключение и всичко до този момент е било само бегла подготовка.

Преди да тръгнем за обекта имах възможност да се насладя на поредната си изследователска закуска. Нищо ново!

Време е да тръгваме към обекта. Тъкмо се качвахме в колата, когато единият от българите, които ме съпровождат, се сети, че може би ще ми е необходима изходна виза, която трябва да се извади днес почти спешно, защото днес е четвъртък, а петък е техният официален почивен ден. Поради тази причина те спират да работят още в четвъртък след обяд. Почиват петък, и събота и официално би трябвало в  неделя да са на работа, но в действителност почиват и тогава, а аз летя в понеделник около обяд. Така че изходна виза може да ми се извади само сега. Провеждат няколко телефонни разговора и уточняват, че изходна виза всъщност не ми трябва. Успокоява се обстановката и потегляме към къщата. По пътя звъни възложителят и съобщава, че май ще ми трябва изходна виза и плана се променя. Въртим колата обратно към хотела за да си взема паспорта. По пътя, след серия от разговори, становището по този въпрос се промени многократно, планът също. В крайна сметка се върнахме обратно и взехме паспорта ми от рецепцията след хиляди обяснения защо така и как така.

Потегляме отново, но вече с нова дестинация. Отиваме в някакво министерство, където да ми издадат необходимата виза. По пътя попадаме в огромно задръстване и просто зачакваме. Обясняват ми, че сме съвсем близо, но няма как да стигнем до там. Заформяме сладък разговор за културните различия, за образователната система, за езика и нравите им. Разбирам разни любопитни неща като това, че всеки на когото казват доктор, всъщност е човек, който просто е учил в университет, без значение от степента и това е нещо като звание за изучил се човек.

Така потънали в нашия сладък разговор изведнъж се стряскаме от почукване по прозореца.  Сваляме бързо прозореца на автомобила, говорят си на арабски и ми казват да си дам паспорта. В първия момент решавам, че ми искат документите за рутинна проверка, когато господинът очевидно си взима довиждане с нас и изчезва с паспорта ми. Какво? Чакайте малко! Какво стана тук? Какъв беше този? И още хиляди въпроси от този род звучат в главата ми. Вътрешно съм готова да изпадна в истерия, но външно се опитвам да запазя самообладание. Обясняват ми, че този е приятел на собственика на къщата, който работел в министерството и той щял да ми оправи паспорта. Но как така? – питам се аз. Как така си дадох паспорта на някакъв непознат на улицата?! Господи, Европо, приберете си ме! Колкото и да не разбирам абсурда, колкото и да разбирам, че това е безумна ситуация, в главата ми прехвърчат хиляди сценарии за това как могат да злоупотребят с паспорта ми и осъзнавам, че европейските ни нрави са промили мозъка ми само за катастрофални сценарии. Отправям една бърза молитва, че всичко ще е наред, и всичко това е само в моята глава и продължаваме към обекта.

По пътя става ясно, че след като всички местни почиват в петък, което е утре, аз също ще почивам. Решаваме да използваме почивния ден и да ме заведат до Събратя (Sabratha), древния град на Клеопатра. О, миг на светлина и надежда се прокрадва в душата ми! Най-накрая утре ще видя нещо по-различно от строежи.




Не след дълго сме отново на обекта и се залавям за работа. Безкрайното мерене и водене за записи е в ход. Денят не вещае нищо повече. Настройвам се да приема съдбата си такава каквато е и просто да устоя до края независимо от обзелата ме скука и еднообразие, независимо от лекия полъх на свежи събития от сутринта. И точно тогава, без никакво предупреждение се появява собственикът на къщата и съобщава, че сме канени на обяд в дома му, където ще ни запознае със съпругата си и ще имам възможност да обсъдим проекта. Най-накрая! Най-накрая нещо интересно и вълнуващо. Обедно време дойде. Обедно време мина. Обяд не ядохме. Никъде не отидохме. С никого не се запознахме. Е, какво да се прави?! Това е положението. Минава още малко време и собственикът съобщава, че отива да купува столове за обяда. Какво? – си казвам аз. Как така нямат столове!? Ама то обяд мина отдавна?! Разбира се, ние българите, веднага му обясняваме, че не е необходимо да купува столове специално за нас. Действително, не беше необходимо. На мен ми беше любопитно да видя максимално близко как те живеят в действителност. Главата ми не побира как е възможно да нямат столове, като се има предвид, че те са голяма фамилия, която живее заедно в една къща и имат солидни финансови възможности. Главата ми не побира и кога е обяд за тях, но когато тогава. Почвам да попитам от типичното арабско мислене. Клиентът тръгва да търси столове все пак, а ние чакаме да се върне и да ни води на обяд. След час се обажда да каже, че ще обядваме в дома му и че сега ще дойде да ни вземе. Тази история се повтаря още няколко пъти през около час. Добре, че когато пропусна едно хранене после спира да ми се яде за дълго време. Както и да е. Минават няколко часа и той се обажда отново, но този път казва да ходим да ядем някъде другаде и да приключваме работа за днес. Най-накрая! Явно обядът с жена му се размина, но поне работният ден свърши малко по-рано. Явно това не е моят ден! В подкрепа на това ми твърдение, ще ви кажа, че и фотоапарата ми отказа да работи. Почти никакви снимки не съм направила, а той се развали в най-неподходящия момент. Утре, когато ще водят на разходка до това мистично място, няма да имам с какво да правя снимки. Ще разчитам евентуално на телефона си. Уви! Дори това не може да ме извади от стегнато ми състояние, в което всичко приемам изключително хладнокръвно.

Отиваме да хапнем в едно улично заведение. Храната беше изключително вкусна и чиста. Да, точно така. Въпреки, че арабите на пръв поглед тънат в мръсотия, то когато става въпрос за храна, не е така. Докато си хапвах, няколко детайла от интериора ми направиха впечатление.

Дори най-обикновеният окачен таван е декориран с типичните арабски елементи. Кич или любов към културата всеки сам да прецени.

окачен таван с арабски мотиви

Разбира се, не мога да подмина и начина, по който вграждат лампите. Уверявам ви, че това е доста широко разпространено по онези земи. Освен това, там токът е безплатен и вечер осветлението изобилства и не се спира.

Почти приключваме с хапването, когато клиентът звънни отново и ни казва да отидем в дома му за обяд. Само за протоколът искам да спомена, че часът е към 18ч. Ставаме бързо и потегляме. Точно се бях отпуснала, а сега отново пренастроивам мозъка си на вълна „работа“.

По пътя ме предупреждават, че трябва да се харесам на съпругата му, защото ако тя не ме хареса, проектът приключва. Нямам никаква идея какво точно може да ѝ хареса или не или за какво да внимавам, така че единственото, което мога да направя е да бъда себе си.  Другото, за което ме предупреждават е че в съседите му има сватба и стрелба. Да, точно така – сватба и стрелба! Моята глава не побира как тези две неща се съвместяват, но действително когато пристигнахме първото, което зърнах беше точно това. На улицата бяха излезли група мъже, които държаха автомати, пушки и всякакви такива и стреляха нагоре във въздуха. Когато слязох от колата, аз се захласнах по тях леко онемяла.  В този момент чувам само „Бързо, бързо, бързо! Те просто се радват.“. Обърнах се и видях, че нашият инвеститор дава знак да влизаме в двора възможно най-бързо като междувременно се оглежда кой ни е видял. Шмугнахме се в двора му и тук настана поредният лек смут. Сега мъжете трябва да влязат от една врата, а аз от друга. Поредното оглеждане и ми дават знак да влизам. Очевидно влязох през грешната врата или по-точно вратата за мъжете. Тук отново настава лека суматоха. С обувки или без обувки? Аз се събувам пъргаво, понеже така съм чувала, че било в арабските домове, но в същото време чувам „Не, не,  Лили, не се събувай, с обувки. А, не, карай така.“ Въобще … продължиш без. Настаняваме се в типична арабска гостна. Възглавници наредени покрай стените на пода, а в центъра маса, която очевидно има историческа и археологическа стойност. Цветовете са бледо зелени, с бяло и малко златисто-бежови елементи. Уверявам ви, че количеството на златистите елементи е далеч по-малко от това на чалга дискотеките в България. А начинът, по които са употребени е доста по-сдържан, премерен и по на място си. Входът към помещението е декорирано с пердета с пискюли в същите тонове. Подът е покрит с килим, които е безличен и честно казано вече не го помня. За съжаление нямах с какво да направя снимки, защото освен, че фотоапарата ми се беше развалил, а и батерията на телефона ми свърши. Снимки нямам! Докато оглеждам интериора, започвам да вадя и редя мострите, които мисля да обсъдим. В този момент, от някакъв страничен вход, се появява и съпругата му. Изключително красива, слаба, с дълга права коса. Запознаваме се в абсурдната ситуация, в която тя не е покрила главата си за разлика от мен, която с шал съм се покрила макар и само косата. Абсурдна, абсурдна, но аз няма как да си сваля шала, след като всички там са ме виждали само така. Според мен по-абсурдно би било да тръгна да го свалям. За нея ситуацията също не е типична, защото българинът, който живее там, след края на гостуване ни, първото нещо, което каза беше да изрази своята огромна изненада, че я вижда без фередже. Това се случвало за първи път и било абсолютно недопустимо за тяхната култура и тяхното семейство. Явно, всеки от нас беше направил своята крачка към културата на другите. Сядаме и започваме да обсъждаме проекта – кой какво си представя, кой за какво си мечта, какво може или не може да се постигне и пр. Разговорът протича изключително творчески. В един момент се огледах около себе си и целият под беше покрит в мостри, скици, записки и каквото друго може да ви хрумни. Едно на ляво, друго на дясно. Да ви призная, такава обстановка винаги ме изпълва с възхищение и наслада. Синът им, който тогава беше на 3г, също се беше включил активно в сътворяването на този творчески хаос. Тъй като цялото ми внимание беше фокусирано върху съпругата му, бях оставила детето да си играе на воля с мострите. А те са доста цветни, шарени и с причудливи форми, т.е. те представляват всичко, към което едно дете проявява интерес. В някакъв момент част от мострите изхвърчаха на двора в градината и после баща му трябваше да ги събира, да ги чисти от пръстта и ми се извиняваше. Честно казано бях доста доволна от разговора, така че подобна ситуация не можеше да ме впечатли.  Дойде краят и на тази вълнуваща вечер. Аз охотно събирам мострите и си тръгваме.

Станало е доста късно и за миг да изтървем вечерният час, след който не е добре да се разхождаме навън. Прибират ме по най-бързият начин в хотела и заспивам доволна и отдъхнала си.

Шехерезада се прибра в покоите си след таз’ вечерната приказка.

Следва продължение …

А как започна всичко, виж тук.

 




0 Flares Facebook 0 Google+ 0 Twitter 0 Buffer 0 Email -- Filament.io 0 Flares ×

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.

Предишна публикация:
семейство Флинстоун
Яба-даба-дуу! Днес „Семейство Флинстоун“ навършва 55г

Днес "Семейство Флинстоун" навършва 55г. Аз съм доста по-малка от тях, но няма да забравя онези вечери, в които се...

Затвори