Либия между две епохи – част 0

2 Flares Filament.io 2 Flares ×

През март 2012г животът беше решил да ме заведе на едно място, на което повечето хора не биха тръгнали по онова време, а голяма част дори и днес. А именно в Либия. За онези, които не следят международната политика, искам да припомня, че края на октомври 2011г беше убит Кадафи и с това официално се сложи край на арабската пролет. По онова време политическата ситуация в Либия беше доста неясна и неспокойна.Това беше една от най-опасните точни в света по онова време. След края на старата власт, нова все още нямаше. Никой не знаеше какво се случва, кой управлява, какви са законите или каквото и да било друго. Ситуацията в страната беше неспокойна, все още имаше престрелки, които се случваха на обществени места и по всяко време. Дипломатическите мисии все още не се бяха завърнали в страната. Никой по никакъв начин не можеше да гарантира живота на хората.

Та в тази луда ситуация, нещо по-лудо от мен, ме изпрати в Триполи.По онова време не всеки можеше да замине. В смисъл, ако сте турист, не може да си извадите виза, да си купите билет, да си резервирате хотел и да заминете. Просто не можеше. Причината е доста прозаична – там все още се водеха военни действия, нямаше легитимна власт, правила и закони, по които да се случват тези неща.



В началото на 2012г на тогавашното ми работно място ми предложиха да замина командировка в Триполи по един проект, който разработвах доста отдавна. Да, разбира се, че имах възможност да откажа. Разбира се, че всички щяха да ме разберат и т.н., но аз казах „Да“ и се съгласих. Чудите се с кой акъл съм тръгнала ли? И аз не знам. Истината е, че казах „Да“ на секундата, без въобще да мисля. Следващите няколко секунди едно човече в мен проговори „Ти си голямо момиче. Там се води война. Много е безразсъдно да кажеш „да“ без да помислиш.“ Та реших да послушам вътрешния си глас и няколко минути по-късно казах, че ще си помисля и утре ще отговоря. Мислех си, че вероятност да замина наистина всъщност не съществува, така че нищо не ми пречи да рискувам, тъй като риск няма. В офиса колегите приеха новината с насмешка, което окуражи теорията ми, че едва ли ще замина. Много опити за това едната страна да замине при другата се бяха провали, така че още един опит, за спорта, никого нямаше да навреди.  Това, което наистина знаех беше, че аз искам да пътувам и искам този проект. Не ме интересуваше къде ще пътувам, просто исках да пътувам. Знаех, че друга възможност да отида в Либия в този живот може и да нямам. Исках този проект, защото това беше като любов от пръв поглед. В него виждах една сбъдна мечта от онези, който стоят в графа „невъзможни“. Така преценявам, че няма реална опасност за живота ми, но има шанс да преживея мечта си. Окончателно се съгласих и приех предложението да замина. Постепенно всичко започва да се урежда, но аз все още си живеех спокойно и лежерно. С приближаването на деня на моето заминаване, по телевизията все по-често съобщаваха за поредното покушение, разстрел или не знам си какво, на което никой не иска да се озове. Всичките приятели и познати изпадаха в потрес, когато им казвах, че ще замина командировка в Либия. Само семейството ми прие новината сякаш няма нищо толкова странно. За това набързо взех решение, че новини повече няма да се гледат, няма да се четат статии в интернет и на никого няма да споделя за това преди да замина. Така 2 дни преди уречената дата за моето пътуване носят самолетния ми билет в офиса и осъзнавам, че аз наистина ще замина. Това щеше да е моето първо пътуване със самолет, на такова далечно разстояние и в толкова непозната култура.

Денят на заминаването настъпи.

Следва продължение …



2 Flares Facebook 0 Google+ 1 Twitter 1 Buffer 0 Email -- Filament.io 2 Flares ×

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.

Предишна публикация:
влакове
Потресаващата мизерия!

Пътували ли сте скоро с влак от София за Кюстендил? Не? Мислите, че влаковете са мизерни? Ами те са ето...

Затвори